За проекта   Регистрация   Контакти   English | Log in

Асансьор оставил д-р Али Ел Кадри в България

"Бях приет да следвам в Испания, но един наш приятел се дипломирал в България и разказал на баща ми, че там е много по-хубаво. Всичко било уредено - общежитие, стол, пък и било много по-евтино. А на изпитите давали отговорите на въпросите на конспект. Е, това се оказа лъжа. Иначе отговорът на констатацията му: "Знаеш ли какъв купон е в България" изцяло се потвърди.

"Срещнах бъдещата си съпруга, която току-що се нанасяше в общежитието, в асансьора. Предложих й помощ за тежките куфари и така останах в България". Така започва разказа си роденият на 1-ви септември 1949 година в Напек, Сирия, вече дългогодишен хасковлия д-р Али Ел Кадри.

"Ако след срещата с лекар, пациентът не се почуства по-добре, то той не е никакъм медик. Е, разбира се, задължително трябва да излезе от амбулаторията с диагноза. Болестта е не само физиология на състоянието на организма, но и психическо състояние, от което той трябва да бъде изваден". Това е философията на хасковския уролог д-р Али Ел Кадри, а много от пациентите му са при него не само заради професионализма му, а и заради качествата му на шегаджия и зевзек.

"Събличай се, влизай в банята, пусни горещ душ и ме чакай. Аз тръгвам". Това може би звучи като еротична оферта. Всъщност обаче е шеговит първи съвет на доктора към пациентка с бъбречна криза да започва веднага с подходящата терапия преди прегледа в къщи. Навремето той ражда и саморекламната сененция "На БСП не са нужни идеолози, а уролози", намек за възрастта на членската и симпатизантска маса на столетницата. "Тя се пръкна на едно ходене на Бузлуджа през 2004 година. Една репортерка разбра, че съм чужденец по рождение и искаше да разбере какъв съм и кой ме е довел на този събор. Тогава се пошегувах с нея, а другари от Хасково чули разговора и пуснали лафа в обръщение", обяснява специалистът.

Любимото му занимание, което го връща в атмосферата на Изтока, са дългите и лежерни разходки из пазарите и неангажираците раздумки с познати.  "В моето семейство имаше народни лечители. И досега понякога се случва да използвам в практиката си похвати от източната медицина", свидетелства Кадри.

Асансьорната любов с бъдещата стамотоложка Евгения Жекова продължава по време на 6-годишния курс в Медицинския университет в Пловдив и двамата стават семейство. "От 1986 до 1991 година се опитвахме да живеем в Сирия, но тя не можа да се аклиматизира", уточнява "мъжкият доктор". В планинския район на арабската държава и зимите били по-люти и летата - по-жежки въпреки незначителната разлика в георграфската ширини. "Заради Жени се прибрахме в България с щерката Лора, която вече започна да расте".

Въпреки че в момента няма доктор в България, който да не яростен критик на здравната реформа, вроденият оптимизъм на Кадри предпочита да изтъква добрите неща, които са се случили в последните години. Той например поздравява въведените задължителни профилактични прегледи за рак на простата за мъже над 50 години в рамките на безплатния годишен прием при джипи: "Убеден съм, че много случаи в ранен стадий ще бъдат открити, а при тази диагноза това е от голямо значение за успешното лечение".

Голямата слабост е внучката Сара, за срещите с която дядото пътува веднъж или два пъти в годината до Швейцария, където вече е задомена дъщерята Лора.

Кадри се наема да коментира и друга отличаваща християнския от мюсюлманския свят традиция. "Все по-често в практики и на колеги християни идват с желанието да се обрежат. На отстраняването на кожата на препуциума вече не се гледа единствено и само като на религиозен ритуал, въпреки че източниците на манипулацията са на такава основа. Знаете обаче, че вярванията съдържат в себе си и практики, които са доказали своята рационалност като хигиеничност и здравословен начин на живот - както постите например. Медицински е доказано, че наричаният от мюсюлманите "сюнет" предпазва от рак на пениса", обяснява арабинът.

"Положението в родината ми Сирия? О, нека не захващаме тази тема, прекалено общирна е. Цял вестник няма да Ви стигне, ако трябва да анализирам и коментирам ситуацията".            

Публикувано във вестник "Хасковска Марица" на 14 юни 2013

 

Косовски албанец води всеки Великден семейството си в Бачково    

"Косово е родината ми, но България е моята любов". Така започва разказа си роденият в Призрен Рифки Зуфури.

След децата си Мухарем  и Джемиле, най-скъпото което има, е осветена в български манастир икона на Златна Богородица. Подарък му е от приятел християнин за рождения му ден преди 5 години, и от тогава я носи на верижка на врата си. Богородица е моята закрилница. Свалям я само вечер. Преди да заспя - целувам я и я оставям до главата си. Сутрин ставам - пак я целувам и благодаря, че и за този ден ме е запазила жив", обяснява мюсюлманинът като сочи към гърдите си проблясващия медальон с лика на Божията майка.

50-годишният музикант живее от 10 години в Хасково, където и посреща новината за независимостта на родината си. Освен, че пее, Рики, както го знаят хасковлии, свири на саксофон и кларинет от дете. Като музикант още в младините си е обиколил почти цяла Европа. Бил е в Австрия, Германия, Италия, но пътят му спира за дълго в България заради любимата му- Йовка.

Тя е българо-мохамеданка от Родопите. Няколко месеца след като се запознават я отвежда в родния си Призрен, стягат къща и създават семейството си. "Живеехме мирно и спокойно: ние, албанците, горанците в Шар планина, роми, турци, католици, православни, сърби. Както при вас -врата до врата - християни и мюсюлмани. Имал съм християнки приятелки - Биляна от Черна Гора, Сладжана от Суха Река. Най-доброто ни приятелско семейство с Йовка бяха сърби. Заедно празнувахме и Великден и Байрям", уточнява Рифки.

"Албанските католици в Призрен са сред най-богатите родове - всички са известни златари. Имат си своя черква. Викали са ме на сватбите им да свиря и пея. И на празник заедно, и на погребение - заедно, защото сме хора, а всичко е за хората, както казвате вие българите", връща се в годините назад чужденецът.

Идилията продължава близо 4 години и тогава започва страхът. Световните канали излъчват кадрите от Дреница с разстрела на 40 косовски албанци. Малко след това започват издевателствата и гоненията на косоварите. 

Съдбоносното решение да бягат към роднините на съпругата му в България Рики взима веднага. Съпрузите стягат малък вързоп само с най-необходимото, оставят ключовете за къщата си на съседите и тръгват. В Косово оставя майка си, най-голямата си сестра, племеници и всичките си лели и  братовчеди.

Когато пристига у нас синът му Мухарем е на 2 години, а дъщеричката  Джемиле на 3 години. Най-ценното, което някога съм имал, са децата ми. Бях длъжен да ги предпазя, да не позволя, това който последва  година по-късно да се случи пред очите им, продължава имигрантът в България.

През 1999 година бомба срива до основи в ДПодримска махала 4 къщи, сред които и родния му дом. При взрива загиват братовчед му, бременната му съпруга и 3-годишното им дете. Няколко месеца по-късно сестра му се обажда в България със съкрушителната новина, че вече няма дом в Призрен. Къщата на Рики  е плячкосана и опожарена.

За първи път музикантът се връща в родния си град  през 2001 година, когато Натовските войски влизат в Призрен. "Нямаше къща без черен воал. Моят красив град беше потънал в тъга. Стотици хора заплатиха жестоко с кръвта си заради алчността и садизма на болният мозък Милошевич. Плача за албанците, но тъжа и за сърбите, които също загубиха много роднини в тази война. Тя не беше кауза на обикновените хора, а породена от  алчността на един диктатор", са думите на музиканта.     

И до днес той  не може да забрави видяното преди 7-години. Още сънува поломенената си къща. Единственото, което намерил в някогашния си дом при завръщането си били спомени. Този ден от  дома си той отнася няколко стари снимки, което намерил разпилени по пода.

"Винаги ще обичам България. Благодарен съм на хасковлии, които приеха мен и семейството ми преди 10 години. Градът е хубав и живеем добре. Тук вече е домът ни. Децата са свикнали. Имаме много приятели. Почти всяка събота моят приятел Ицо ме се обажда още рано сутринта по телефона да ме кани: "Албанец, ще ходим ли на църква" ?

Влизам в християнския храм със страх от Бога и с благодарност,че ме е възнаградил с приятели като него. Научил съм и двете си деца да почитат християнските светци. Да не делят хората на християни и мюсюлмани, а само на добри и лоши. Въпреки, че съм мюсюлманин, по Великден имам традиция: всяка година водя семейството си в  Бачковския манастир. Там се зареждам с толкова положителна енергия, каквато не съм усетил никъде другаде по света. В Бачково винаги паля по 5 свещи за здраве: едната - да са умни и здрави децата ми, за братята и сестрите ми, за фамилията на жена ми, една за приятелите от България и една за здравето на хората в моята родина Косово", изброява Рики и не се въздържа да запее песента "Косово нанаиме": Косово, майко моя, казват, че си загубена, но твоята любов е в сърцето ми и аз никога няма да те забравя...

Публикувано във вестник "Хасковска Марица" на 17 юни 2013 г.

 

Занзибарецът Мустафа Насър: "Манталитетът на хората тук е като у нас"

Занзибарецът Мустафа Насър е на 62 години. Жителят на днешна Танзания след обединението на острова и Танганика през 1964 година прървоначално е дошъл като имигрант в България преди 11 години, но сега е със статут на постоянно пребиваващ. Живее с българката Весела Хаджиева, има хотел-ресторант в Чепеларе, строи къщи за гости в общинския център и в близкото село Зорница. Като 13-годишен родителите му се изселват в Лондон, той прекарва общо 35 години в столицата на Обединеното Кралство. Има фирма за внос на стоки от САЩ. Има още 7 братя и 4 сестри, които са пръснати на 5 континента. Владее общо 8 езика. "Имам много приятели по целия свят. Затова тук често се чува чужда реч", обяснява чужденецът. 

- Г-н Насър, как се озовахте в България?

- За пръв път дойдох тук през 1985 година с група от 29 мои състуденти. Избрахме екскурзията по каталог за евтини зимни почивки. Когато стъпих в България за първи път на рождения ми ден 4-ти февруари си спомням, че бе умрял съветският лидер Юрий Андропов. Иначе постоянно съм в България отпреди 11 години. Можех да ида където и да е по света, но открих, че манталитета на хората тук е близо до този, където съм израснал в Занзибар.

- Казвате, че сте познавал рок - легендата Фреди Меркюри?

- Да, къщите ни бяха на около 1,5 киломентра. Почти всеки ден бяхме заедно като младежи. Играехме в един и същи отбор волейбол, беше готин. Родителите му бяха от индийски произход от племето фарси. Баща му бе търговец на слонова кост. По нищо не личеше, че Меркюри ще стане суперзвезда, беше нормално дете като всички останали. Във физкултурния салон за волейбол и бадмингтон имаше пиано. Фреди често зарязваше играта и отиваше да свири, за да дразни връстниците си. Нашето семейство се изсели в Лондон няколко месеца след неговото. По-късно по чиста случайност жилищата ни бяха също наблизо една до друга до стадион "Уембли".

- Как се справяте тук, в Родопите?

- Чуствам се като у дома си. Научих се да цепя дърва, да познавам гъбите, зная и някоя и друга дума на родопски диалект, карам и ски и въртя чевермета като местните. Купих хотела с 50 легла, бар, механа и спортен център наготово. Видя ми се дълга процедурата, за да получа разрешение да си построя сам. Родителите ми са потомствени аристократи. Баща ми и дядо ми са от индийското племе унмая, а майка ми е потомка на султанско семейство от Оман. Затова сега се шегувам: "Принц копае картофи".

- Какво от Африка могат да видят гостите Ви?

- Част от менюто в ресторанта са най-известните ястия, приготвяни по източното крайбрежие на Африка. Известно е, че наричат още Занзибар "страната на подправките". Приготвям за гостите си угара, подобие на качамак, който се яде със сосове от риба и кокос. Други специалитети са още варени банани, риби, пилафи и др., които гарнирам с екзотични сосове. Африканските храни не са типични за българския вкус, но сосовете ги правят много по-близки до вашите.

Тук открих и думи, които са много сходни с моя майчин език суахили: тумбак на занзибарски има същото значение, но се произнася тумбу. Така сходно се произнасят и сахан, беля, файда, има и други.

Публикувано във вестник "Хасковска Марица" на 18 юни 2013 г.

 

Една украинка в Хасково: "Наложи се сама да се интегрирам в България"

"Казвам се Янина Книш - Книшенко. Родена съм на 9 февруари 1981 година в Киев, Укарайна. Дойдох в България на 1 септемврпи 2008 година. Причината бе, че се омъжих за българин, запознахме се и сключихме брак в Германия. Имам и дете, което се роди в Германия. Живяхме там четири години. Той ме покани да живеем в България, защото е патриот. Искаше да работи като военен, нещата му се получиха.

Преди да дойда тук, не знаех нищо за държавата. Била съм по български партита. Там се "запознах" с чалгата, това беше много интересно за мен.  Не знаех нищо -  нито за културата, нито за традициите, не говорех езика, макар донякъде да разбирах речта. Смятах обаче, че когато дойда в България, ще ми предоставят имигрантски интеграционен курс, както беше в Германия. Наложи се обаче да се справя и интегрирам сама.

Как се интегрирах? Когато дойдох тук, никой нищо не ми обясняваше. Нито за културата, нито как да се държа с хората, защото все пак имах различен манталитет, освен вродения украински, придобих и немски. Детето ми беше малко. Гледах го в къщи, нямах много контакти. Половин година мълчах. Попивах всичко, слушах хората около мен. Голямо впечатление ми направи един ден жена от Велико Търново, която срещнах на детската площадка. Тя говореше много добре български, в смисъл интуитивно почувствах, че е така. Попитах я от кой край е, защото говорът й беше различен от тукашния. Оттам направих извод, че нашият хасковски не е чист литературен български. Тя ми препоръча да слушам водещата Анна Салич като пример за добър език. Препоръча ми да чета книги, защото това обогатява речника.

Третото бе да общувам повече, да пратикувам езика. Послушах нейните съвети...

Срещнах се обаче и с много други неща. Например системата за статута на имигрантите като мен. Тя не прави разлика дали искаш да купуваш имот или пък си съпруга на българин. За да получа статут на постоянно пребиваване, на мен ми издадоха виза "D". Когато си подготвях документите за България обаче никой не ми каза, че трябва виза двойно "D". Това впоследствие се оказа голям проблем. МВР не искаше да признае едно очевидно обстоятелство, а и в българското консулство в Киев не ми го разясниха, че когато си съпруга на български гражданин е едно, а когато си родител на български гражданин е съвсем друго -  ползваш се с по-големи привилегии. Исках веднага да придобия статут на постоянно пребиваваща в България, но при това положение не бе възможно.

Изходът беше да се върна обратно до дипломатическите служби в Украйна, което щеше да е свързано с много големи разходи или пък да търсех други пътища. Говорих със служителите в служба "Миграция", казах им, че ще се обадя в София. Те обаче сами се обадиха вместо мен и ми съдействаха да мога да се възползвам от правата си, за което съм им много благодарна. Те ми спестиха разходи за около 2000 лева. Споразумяхме се да плащам за временно пребиваване, докото нещата не се уредят документално. Чужденците, които идват у вас, както аз изпаднах в подобна ситуация, явно не знаят разликите. Има временно, дългосрочно и постоянно пребиваване. Но никой не ги консултира предварително, когато се предприемат стъпки за някои от тези статути...

В момента съм в процедура за получаване на българско гражданство"....

Публикувано във вестник "Хасковска Марица" на 19 юни 2013 г.

 

Виетнамецът Хън Нгуен: "Вече мисля на български език"

- Здравей, Хън, откъде идваш ?

- Роден съм в столицата на Виетнам Ханой. На 20 години съм, родителите ми решиха да напуснат родината. Имигрирахме в България през 2002 година и ето, вече 11 години съм тук. Тогава бях на 9 години.

- Кое ти беше най-трудното отначало?

- Естествено, да науча езика. Учих го две години, нашите ми наеха учителка. Полека - лека успях и завърших българско училище, положих матура. Кандидатствах в ПЖИ и сега съм втора година студент редовно обучение, специалността ми е "Автомобилна техника". Приеха ме като български студент, не като чужд  и на общо основание. Остават ми още четири семестъра докато завърша за бакалавър.

- Какво правиш тук в Димитровград ?

- Помагам на родителите си. Те са търговци. Внасяме дрехи от Китай и от родината ми Виетнам, има и турско производство. Пристигат с контейнери, продаваме тук, на Димитровградския неделен пазар в съдружие с местна предприемачка. Стоката ни е качествена и евтина, но явно кризата е голяма и клиентелата намалява. Сега, когато нямам сесия, пристигам в Димитровград в петък и в неделя следобяд си пътувам обратно. Успяхме да се устроим.

- Взе ли изпита по български език?

- Не, нямаше нужда да полагам такъв при положение, че съм завършил българско средно образование.

- Имал ли си проблеми с нашите миграционни власти?

- Не, никакви. Може би като съм бил дете да е имало, но аз не знам, моите родители не са ми споделяли. В момента нямам никакви проблеми с властите. 

- Как върви следването ?

- Засега се справям.

- Какво отличава виетнамците от българите ?

- Израстнах тук и вероятно без да го усетя придобих вашия начин на мислене и поведение. Дори вече мислия на български. Трудно ми е да преценя. И ние, и вие сме спокойни и незлобливи народи. Не търсим противопоставяне и конфликти.

- Харесва ли ти тук ?

- Да, определено.

- Какво готвите в къщи ?

-  И виетнамски храни, и български. От вашите най ми харесват тестените изделия на сач. Друга любима гозба ми е мусаката.

- Връщате ли се често във Виетнам ?

- Не много често - на 3 - 4 години по веднъж. В сравнение с преди 10 години страната ни се разви, икономиката е дръпнала. Ходим на почивка на морските ни курорти, има прекрасни места, идват много чужденци, туризмът е на ниво. Корупцията обаче е голяма, много по-голяма отколкото тук. Иначе хората са като тук: някои живеят добре, други не толкова, трети са бедни.

- Когато завършиш висше?

- Мечтая да се занимавам с автомобили. Да открия един ден свой собствен автосервиз...

Публикувано във вестник "Хасковска Марица" на 20 юни 2013 г.

 

Китаецът Ни работи от 7 до 23 часа

Тези дни един виц обиколи Интернет пространството. Отива китаец на интервю за работа. Шефът го одобрява, но накрая му казва:

- Виж, има обаче една подробност. Работното време е 12 часа.

- Чудесно - казва кандидатът - цял живот съм си мечтал да съм на половин работен ден.

Този виц важи в пълна сила за собственика на ресторант "Златни звезди", в тунела над реката на зеленчуковия пазар в Хасково, Ни Ксяопу. Той става в 7 часа сутринта, за да заведе първо децата на градина. След това се отправя към работното си място - кухнята в заведението. Официалното работно време е до 22 часа вечерта. Докато се почисти, измие и подреди всичко, става час преди полунощ. Явно обаче му остава време да изпълни и други задължения до завъртането на денонощието: за 6 години е станал баща на 3 деца от българската си приятелка, с която живее на семейни начала. Не е много словоохотлив и се съгласява на интервю след дълги увещания.

- Здравей, Ни, от къде си ?

- Роден съм в индустриалната столица на Китай Шанхай на 23-ти юни 1972 година.

- Откога си в България ?

- Ами станаха вече 13 години. Емигрирах през 2000 година. Дойдох в България за повече печалба, да се пробвам.

- И доволен ли си ?

- И така е, и иначе...

- Кое ти беше най-трудно отначало ?

- Документите. И езика, разбира се.

- По какво китайците се различавате от нас, българите?

- Като че ли най-голямата разлика е в трудолюбието. Ние сме възпитани ако се наложи да работим ден и нощ, да сме всеотдайни в това, което вършим. Същото важи и за семейството, което създаваме. Децата са най-важното. Впрочем и при вас е така.

- Как се отнасят с теб твоите познати, съседи, непознати  тук?

- Добре. Има взаимно уважение. С комшиите се поздравяваме, говорим си. Не съм имал конфликти с българи на расова или друга основа.

- Работиш като готвач, това ли си учил в Китай? Харесва ли ти работата?

- Да, в Китай карах курсове за готвач. Минал съм през всички нива на професията, започнал съм от помощник в кухня, докато стана майстор - готвач. Клиентелата ми тук не е особено голяма, но пък за сметка на това имам постоянни посетители. Имам и редовни поръчки за партита. Старая се да поддържам във всеки един момент на деня голям асортимент. Китайските ястия са полезни и питателни, препоръчвам Ви ги.

- Смяташ ли някой ден да кандидатстваш за български гражданин?

- Не съм го обмислял, но по-скоро не.

- А да се върнеш в родината си?

- Може би, нека първо обаче децата да пораснат.

Публикувано във вестник "Новинар Юг" на 20 юни 2013 г.

 

Русофилки помогнали на Янина да научи да тропа хоро

"Хората около мен ме приеха трудно като чужденка и имигрантка". Това обобщава 32-годишната украинка Янина Книш - Книшенко, която вече е почти от 5 години в България. Благодарение вероятно и на педагогическото си образование и на владеенето на още два западни езика обаче тя е овладяла отлично българския език.

"Като че ли българите не приемат така лесно чужденци като нас, украинци или руснаци. Правя такъв извод, защото отначало специално в кооперацията, където живея, поздравявах всички съседи. Те обаче ме възприемаха студено. Дори се присмиваха на моя български, защото и до днес не мога да придобия всички умения на майчин език. Обърнах нещата, помолих ги: "Ако имам грешки, поправяйте ме".

"Първата ми работа тук бе като помощник - лаборантка в "Алайънс уан табако", спирятелих се с едно момиче. Тя ми помогна да постъпя. Бях помощник - лаборант в тютюневата фирма. Другите колежки се оказаха големи русофилки. Те ми помогнаха много. Научиха ме как да готвя тукашните храни - да меся баница, да забъркам мусака, да пека кекс. Научиха ме да играя хоро", връща се в първите си години у нас Янина.

"Това "да бъда в час" с тукашния бит и култура беше много важно за мен. Аз съм дошла да се интегрирам. Не мога да правя нещата по начина, по който съм ги правила в родинита си или в Германия, където бях няколко години", казва още младата дама.

Тя смята, че кризата и икономическите проблеми са направили хората завистливи, не само на тема пари. Дори и за дреболии от ежедневието. Макар и следващите й работни места да не са свързани с големи доходи или престижно обществено положение. Често пъти работното време е неприемливо за майката: година и половина тя е в нощната инвентаризация на голяма търговска верига. Предпоследната й работа като сервитьорка вече е приключила. След кратко обучение тя вече е графична дизайнерка - с добро заплащане, удобно работно време и регламентирани два почивни дни в края на седмицата: "Намерих това, коато съм търсила почти 5 години".

Други битови проблеми обаче са свързани с детските градини, защото трудно се намират места. Транспортните неуредици също били налице: като правило до досегашните работни место нямало обществен транспорт или пък маршрутки. Имигратката още не може да свикне и с факта, че няма парно и градът не е газифициран. Хубавото все пак било, че тук зимите не били така сурови както в родната страна.

"Иначе културата и историята на България страшно ми харесват. Забележителностите, природата са невероятни. На Хасково доброто е това, че нито столицата София, нито морето са далече.

Лошото е, че всички мои приятели, с които се сприятелих в годините, напуснаха България. Всички, с които бях установила по-трайна връзка, са вече в Англия, а това не е добре".

Публикувано във вестник "Новинар Юг" на 21 юни 2013 г.

 

Дагестанец направил първата приватизация в Хасково

Гражданин на република Дагестан от бившия Съветски съюз е титуляра на първата приватизационна сделка в Хасковска област. В първите години на демокрацията на тезгяха вадят базата на тогавашната "Окръжна мототехника" до КАТ в областния център.

"Явихме се на търг, спечелихме", спомня си и сега собственикът на сервиза "Каспи", който предпочита да го наричат с българското Слави вместо родното Абдусалам първо име.

Преди това чужденецът има бляскава научна кариера - завършва с пълно отличие висш институт в родната република и е приет за аспирант в тогавашния Ленинград. "Там се случи това вълшебство", разказва Слави Исламов. Хасковлийката Гери също е в сегашния Санкт Петербург, за да стане Кандидат на техническите науки. Съдбата ги разделя за година и половина, тъй като момъкът трябва да влиза в казарма. Междувременно вече съпругата е започнала работа в завод "Хидравлика" в Казанлък. Връща се обаче в Ленинград, където се ражда синът им.

На Исламов се налага да изчака още половин година, защото е целеви аспирант. "След това си подготвих документите и в България. Започнах работа в "Завод 10" в Арсенал. Образованието ни даваше значително предимство. Битово бяхме много добре устроени, макар че първата зима бях в шок: трябваше да се топлим с кюмбе. Зимата дървата бяха кът. Тогава разбрах, колко добри чувства храните българите към руския народ. В "Топливо" се пошегувах: "Нима искате един руснак да умре от студ? Склададжията веднага се разтърча и намери дърва за огрев".

Отначало младият специалист и имигрант у нас е временно пребиваващ, след това постоянно, а накрая подава и документи за българско гражданство. "Исках да стана български гражданин и това се случи, може би е било 1987 или следващата година. В момента съм руски и български гражданин. Смятам, че допускането на двойно гражданство е нещо добро. И тук, и в Русия, законодателно това е добре уредено", оценя Слави.

"След Вашата "перестройка" нещата не тръгнаха на добре. Научният институт към предприятието бе с неясна съдба и предпочетох да напусна. Ориентирах се към бизнес първо с Русия - имах и връзките, и възможностите", уточнява каспиецът. Той става официален представител на марката камиони "Камаз" за България. Докато предприемачите не започват да се преориентират към европейски марки тежкотоварна техника. От 1993 година фирмата купува и мандра, която още произвежда сирене и кашкавал.

"В България, тази прекрасна страна с работливи и талантливи хора, животът не трябва да бъде такъв, какъвто е в момента. Дано това е временно. Искам да дойдат честни хора, които да управляват тази държава. И да знаят, че ще отговарят за своите действия. Да излезем от тази ситуация и да се възползваме от това дадено от Господ прекрасно място", пожелава си българинът.

Публикувано във вестник "Новинар Юг" на 24 юни 2013 г.

 

Саха от Йемен: "Трябва да използвате потенциала на имигрантите"

"Работата ми е свързана с ежедневни срещи с имигранти в България от трети страни. Сред тях има хора с невероятен интелектуален и професионален капацитет. Българската държава трябва да използва възможностите на тези хора, които искат да останат в България. Те могат да бъдат полезни и на себе си, и на обществото". Очевидно на йеменеца по рождение Абдул Кадер Хусеин Абдула, или както го наричат приятели и познати тук Саха, може да се вярва. От три години 51-годишният арабин работи като преводач в системата на съда и МВР и почти ежедневно е ангажиран с въпросите на миграцията по границата ни с Турция.

"Дойдох в България през септември 1983 година. Бях изпратен да следвам висше. След Института за чуждестранни студенти записах в тогавашния ВИНС във Варна и го завърших. До 1989 година следвах международен туризъм. Тръгнах си обратно за Йемен месец преди промените в България. Почти веднага започнах работа в северната част на страната. Следващата година обаче животът ми тръгна в друга посока. Ожених се за любовта на сърцето си, с нея бяхме състуденти във Варна", връща се назад във времето Саха.

Съпругата на служителя в Министерството на туризма пристига в родината му, но след няколко месеца се връща обратно у нас за кратко, а след това - обратно в Близкия изток. Там се ражда и първата дъщеря Магдалена. Второто дете - вече син, се ражда през 1993-та година. "Тогава и до следващата 1994-та година няколко пъти се прибирах до родината си и след това обратно. "Генералното решение да остана в България беше семейството ми. Жена ми не знаеше английски, нямаше къде да започне работа. Не виждах възможност цял ден да е в къщи. Макар че след това тук, в България имах много, изключително тежки моменти. Можех да ги оставя, да емигрирам в друга държава. Останах обаче заради тях, нямах силата да се разделя с фамилията", спомня си йеменецът.

Отначало той е със статут на временно пребиваващ, след това той става постоянен до изтичане на петте години от статута на постоянно пребиваващ: "Не бързах, минах през всички етапи - до Указа на президента за българско гражданство. Случи се през 1998-ма, това беше най-добрата новина за мен".

"Как свикнах с България и тукашния манталитет? Имам страшно много приятели. Приятели, които са били до мен във всеки един момент, готови да подадат ръка. Всеотдайни и безрезервни приятели, на които винаги мога да се доверя, може би това е най-правилният отговор на въпроса Ви". "По принцип съм спокоен и безконфликтен човек, старая се винаги да бъда възпитан в държанието си към хората", добавя Саха.

"Контактувам със семейства, които са дошли тук. Хора с хъс, които искат да направят нещо в България и да останат тук. Но не познават нито системата, нито традициите, нито начина на живот. Един ден работата ме срещна с един човек. Той ми се представи: "Аз съм земеделец. Като гледам тази хубава земя тука, тя е дар от Господ. Така ми се иска да взема 200 - 300 декара земя и да я работя, знам, че мога да го направя както трябва", връща се на първата си мисъл събеседникът ми. 

Публикувано във вестник "Новинар Юг" на 25 юни 2013 г.

 

Убили бащата на Нинг във войната във Виетнам

"Нинг се казвам, това Ви е достатъчно. Не желая публичност, моля Ви да не ме снимате", настоява 52-годишният виетнамец, който продава дрехи на Неделния димитровградски пазар.

От началото той отказва интервю, но след уверенията, че разговорът ни е в рамките на програма, която подпомага разбирането за имигрантите у нас, става по-благосклонен.

"Дойдох в България преди 20 години. За тук ми разказаха приятели, които вече се бяха преместили във Вашата страна", разказва сега азиатецът. По-голямата част от трудовия му стаж тук е преминал като заварчик. "За това бях учил в родината си", вметва той.

"Настаниха ме във "виетнамските общежития". Съпругата ми с първия ни син дойде тук 2 или 3 години след като аз бях имигрирал в България, тогава това стана възможно. Тук, в България, се роди второто ни дете, също момченце", спомня си Нинг. Трудно му било да свикне както с езика, така и с ежедневните политически промени и вълнения у нас в началото на 90-те години на миналия век. Не разбирал нито кой кой е на обществения хоризонт, нито пък дали промените са за добро или зло.

"Осъзнавах само, че комунистическият строй какъвто го знам от Виетнам, си е отишъл", констатира преживелият като дете войната в родината си. Неговото село в северна провинция било нападнато от US-солджърите във войната, когато той бил на крехките пет години. "Баща ми загина в сражението. Ние, децата и майките, бяхме пощадени. Самолети изгориха цялата близка гора. Чак по-късно разбрах, че са бомбардирали с напалм, никога няма да се отърва от този спомен. Трудно ми е да говоря на тази тема, да се връщам към този кошмар", допълва виетнамецът докато обслужва поредния клиент на сергията си.

Неговият мотив да дойде в България бил бедността и липсата на перспектива във Виетнам. "В момента съм със статут на временно пребиваващ. Той ме устройва. Доколкото знам, нямам право да кандидатствам за гражданин на България. Считам се обаче за такъв, все пак от много време съм тук. Свикнал съм вече с живота тук, дори климатът е много по-добър, отколкото у нас. Особено летата е ужас - жега и висока влажност", допълва той.    

"Това, че представителите на нашия народ у вас в миналото и сега сме "санитари" на бездомните кучета, граничи с легенда", усмихва се Нинг на породения ни от отколешните приказки въпрос. И допълва, че в момента природозащитните организцаии едва ли биха допуснали без последствия вестта и за последния сготвен четириног.

Публикувано във вестник "Новинар Юг" на 26 юни 2013 г.

РСО МАРИЦА
Този интернет сайт е създаден с финансовата подкрепа на Европейския фонд за интеграция на граждани от трети страни, съфинансирана от
Европейския съюз. Цялата отговорност за съдържанието на сайта се носи от РСО "Марица" и при никакви обстоятелства не може да се приема,
че той отразява официалното становище на Европейския съюз и Договарящия орган.