Урок 4: Българските етнически територии към втората половина на 19ти век (Цариградска конференция 1876)

Урок 4 - Българските етнически територии към втората половина на 19ти век (Цариградска конференция 1876). Слушай аудио.

 

Урок5, снимка1

По времето на повече от четирите века отоманско господство, българите се борили срещу него като хайдути и въстаници. Опитите за освобождаване включват Търновските въстания през 1598, 1686 и 1835 г.; Чипровското въстание през 1688 г.; Карпошовото въстание през 1689 г.; Нишките въстания през 1737 и 1835-41 г.; Видинското въстание през 1850 г. и др. Османската система третирала българите като втора категория хора, принуждавани да плащат по-високи данъци от мюсюлманите. Въпреки потисничеството и българския стремеж към независимост, етническите българи и българските турци изградили здрава традиция на взаимна етническа и верска толерантност, която се съхранила въпреки отделни отклонения (последно от които е кампанията за насилствено преименуване извършена от комунистическия режим през 80-те години на XX в.). Както проповядва националният герой и лидер на движението за независимост Васил Левски, неговата борба е за „чиста и свята република” в която „българи, турци, евреи и други” ще се радват на равнопоставеност „било във вяра, било в народност, било в каквото било ...”. XVIII и XIX в. са период на икономически и културен възход на българските земи известен като „Възраждане”.

Българите били предприемчиви и трудолюбиви, продавали своите занаятчийски и индустриални изделия по пазарите на Империята и купували земя за основа на фамилното земеделие което формирало гръбнака на нацията. Изградена била и автономна българска образователна система, първоначално с църковните т.нар. килийни училища даващи основна грамотност, а по-късно с добре уредени общински светски училища, заедно с читалищата представляващи уникални български културно- просветни центрове. В геополитически план, българите били в неизгодно положение спрямо други балкански народи, стремящи се да отхвърлят Отоманското владичество. Разположени в средата на Балканския полуостров, с югоизточна периферия в близост до имперската столица Истанбул (бившия Константинопол), българските земи естествено били последните, които Османската империя би била готова да загуби. Освен това, териториалните апетити на определени големи европейски държави имали неблагоприятно отражение за българските интереси. Британците завзели остров Кипър; Италия анексирала Додоканезките острови; Австро-Унгария притежавала Трансилвания и анексирала Босна; Русия завзела източна Молдавия (Бесарабия и Буджак), с което отнела достъпа на Румъния до Черно море северно от Дунава, предлагайки в замяна морски излаз в българската Добруджа. Така Гърция, Сърбия и Румъния били мотивирани да търсят разширение в преобладаващо български етнически територии. Освен това, Великобритания и други западноевропейски сили не одобрявали възстановяването на голяма българска държава, опасявайки се, (неоснователно, както ще покажат българо-руските отношения впоследствие) че би служила на амбицията на Русия да завземе стратегическите Черноморски проливи. Политическата еманципация на българите в Османската империя започва с освобождаването на Българската Църква от зависимостта от Гръцката Патриаршия в Константинопол. Това станало с учредяването на Българската Екзархия през 1870, съгласно султански ферман включила всички преобладаващо български епархии в Империята; в частност, Скопската и Охридската епархии се присъединили след допитвания спечелени с над 90% от гласовете. Българската Екзархия изиграла важна роля в насърчаването на българските интереси, националното съзнание и образованието.

XIX век – ХX век

Урок5, снимка2








РСО МАРИЦА
Този интернет сайт е създаден с финансовата подкрепа на Европейския фонд за интеграция на граждани от трети страни, съфинансирана от
Европейския съюз. Цялата отговорност за съдържанието на сайта се носи от РСО "Марица" и при никакви обстоятелства не може да се приема,
че той отразява официалното становище на Европейския съюз и Договарящия орган.